Аристотел – Четирите причини, Вселената и Бог

Един от най-големите приноси на Аристотел към човечеството е неговата система от четири причини, която обяснява защо нещата са такива, каквито са. Целта на тази система не е да се търси първопричината или, с други думи, „Бог“, а по-скоро да се обясни защо индивидуално взетите неща са такива, каквито са.

Според Аристотел първата от причините нещото да бъде това, което е, е неговата „материална причина“. С други думи – субстанцията, от която обектът е конструиран. Например даден дървен стол е такъв, какъвто е, защото субстанцията, от която той е направен, го позволява.

За да може той да бъде това, което е, също така е необходимо да има и някаква външна намеса над самата субстанция, така че тя да се превърне в стол или, казано по друг начин – някой е въздействал върху субстанцията, за да я преобрази в този обект. Тази причина Аристотел нарича „действаща“.

Третата причина, обясняваща даденото нещо, е идеята/формата за него в ума на създателя. Тоест дори и човек да притежава необходимата субстанция, ако в ума си той няма конкретна представа за това в какво ще я превърне, то създаването на каквото и да било става невъзможно – това Аристотел нарекъл  „формална причина“.

Последната причина е „целевата“ – създаването на каквото и да било се стимулира от някакъв вид необходимост или желание. Всяко нещо, което човечеството някога е създало, има някаква цел, която задоволява нашите интереси, желания или необходимости.

Първите две причини – материалната и действащата – изглежда могат да бъдат независими от формалната и целевата. Тоест художникът може да няма конкретна цел за това какво иска да нарисува, което означава, че не притежава в ума си идея/форма/изображение, която да сътвори, но въпреки това остава способен да рисува върху платното и да създаде някаква случайна картина.

Тази система от причини може да бъде приложена и върху, на пръв поглед, невеществени неща, като например музиката. Материалната причина за дадена песен са звуковите вълни, действащата причина е инструментът, формалната причина е представата как трябва да звучи песента, а целевата може да бъде желание за слава, пари или душевна наслада.

Вселената – знаем със сигурност – притежава материална причина поради факта, че има съществуващи неща навсякъде около нас. Също така би трябвало да има и действаща причина, тъй като в противен случай материята (първоначалната субстанция), от която е изградено всичко в нея, би била в хаос – обекти не биха могли да съществуват.

Ако Вселената няма целева причина или, с други думи, не е била създадена от някаква необходимост, желание или интерес, то тогава не би било възможно да има и формална причина за нея.

Да приемем действащата причина (външната намеса над материята) за „Бог“, който е аналогичен на художник. Художникът притежава боите и четките, но ако няма конкретна цел, то той няма и идея за това какво да нарисува. Следователно единствената опция, която му остава, е да рисува на случаен принцип по платното и да се надява, че ще се получи красива картина.

Това не е по-различно от това да вземе купчина дърва, да ги хвърли на земята и те да образуват стол. По пътя на логиката това не е невъзможно, но с шанс, приблизителен на нула.

По същия начин, ако приемем, че създаваните Вселени от „Бог“ нямат целева причина, то тогава излиза, че всичко в тях е създадено на случаен принцип. Художникът би продължил да рисува нови и нови картини, докато някоя от тях не сполучи на този малък шанс и не стане красива.

Когато художникът най-накрая успее да създаде такава картина, той би могъл да спре дотам. Това би означавало, че „Бог“, в създаването си на многобройни Вселени, би могъл да е спрял след създаването на нашата – в която виждаме, че цари невероятна хармония между всяко едно нещо спрямо всяко друго.

В този случай ние сме тази специална Вселена, която е невероятно малкият шанс да се получи чрез създаване на приблизително безкрайно много други на случаен принцип.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Божествените проблеми

Тук обаче възникват два проблема.

Първият е, че „Бог“ се предполага, че трябва да е Първото, че Той е Всичкото и няма нищо друго преди Него, след Него и освен Него. Ако това е така – и то трябва да е така, ако приемем, че говорим за Бог – то тогава самият Той не би трябвало да познава красивото и грозното, защото красивото е такова само на фона на грозното. Но тъй като няма нищо друго освен Бог, Той не може да сравни нищо с нищо, за да знае какво е красиво и какво е грозно.

Вторият проблем е, че дори и да приемем, че може да сравнява различните Вселени, които създава, пак опираме до факта, че не би могъл да познава красивото, тъй като красивото се възприема спрямо традицията, в която е израсъл индивидът. Но тъй като „Бог“ не е расъл където и да било, той няма как да притежава идеал за красота.

От всичко казано дотук излиза, че за „Бог“ няма да има разлика между Мона Лиза и рисунка на първокласник.

Следователно, колкото и Вселени да създава, всички те ще бъдат еднакви за Него, което означава, че е невъзможно да определи дадена Вселена като „правилната, съвършената, красивата, точната“ и следователно няма да има причина да спира да създава нови. Това води до безкраен процес на създаване на Вселени.

Също така, за разлика от нас, които сме ограничени от законите на нашата Вселена да създаваме, „Бог“ не би трябвало да е подлежащ на такива ограничения, тъй като Той поставя всички ограничения. С други думи, Той би могъл да създава безкрайно многообразие от Вселени и те никога да не се повтарят.

Излиза, че ако „Бог“ не е имал целева причина, то съществуват безкрайно много Вселени с безкрайно многообразие. Ако пък „Бог“ е имал целева причина, това означава, че е имал и конкретна представа за това как трябва да изглежда Вселената и не му се е налагало да създава безкрайно много такива.

В този случай ние сме единствената Вселена и сме продукт на божията воля. Първата перспектива, в която „Бог“ не притежава целева причина, създава атеизма, а втората перспектива създава религията.