Три редки духовни истории от изтока

Веднъж един странстващ човек случайно попаднал в рая.

Според индийската традиция в рая съществува дърво, което сбъдва желания, наречено Калпаврикша.

Необходимо е само човек да седне под него, да си пожелае нещо и то се сбъдва мигновено. Няма никакво време между желанието и неговото осъществяване.

Странникът бил изтощен и заспал под дървото.

Когато се събудил, усетил, че е ужасно гладен.

„Толкова съм гладен“, помислил си той. „Как ми се искаше да намеря нещо за ядене.“

Мигновено пред него се появила вкусна храна, сякаш паднала от небето.

Той бил толкова гладен, че изобщо не обърнал внимание откъде е дошла. Веднага започнал да яде. Храната била толкова вкусна, че напълно се изгубил в удоволствието от нея.

След като заситил глада си, се огледал наоколо.

Чувствайки се доволен, в съзнанието му възникнала нова мисъл:

„Само ако имаше и нещо за пиене.“

Тъй като в рая няма никакви ограничения, веднага се появило прекрасно вино.

Странникът седял под дървото, наслаждавайки се на прохладния ветрец и сянката, докато отпивал от виното си.

Тогава в ума му се промъкнала една мисъл:

„Какво се случва? Да не би да сънувам? Или някакви духове си играят с мен?“

В мига, в който си помислил за духове, те се появили.

Ужасни духове.

Свирепи, отвратителни и плашещи.

Човекът затреперил от страх.

Появила се още една мисъл:

„Тези същества със сигурност ще ме убият!“

Дървото изпълнило и това желание.

Поуката

Калпаврикша символизира ума.

Историята подсказва, че реалността често се оформя не толкова от външните обстоятелства, колкото от съдържанието на собственото ни съзнание. Странникът първо създава удоволствие чрез желанията си, а след това страдание чрез страховете си. Същата сила, която проявява храната и виното, проявява и демоните.

Много духовни традиции учат, че умът не е просто пасивен наблюдател на реалността, а активен участник в създаването на света, който преживяваме. Нашите надежди, очаквания, страхове, убеждения и несъзнателни навици влияят върху начина, по който възприемаме живота и реагираме на него.

Историята служи и като предупреждение. Повечето хора внимават какво казват, но малцина внимават какво мислят постоянно. Страхливият ум е склонен да създава плашещи светове. Тревожният ум винаги намира причини за безпокойство. Благодарният ум открива причини за радост.

Една тибетска поговорка изразява подобна идея:

„В живота ти създаваш ума. В смъртта умът създава теб.“

Тази поговорка подчертава значението на развиването на осъзнатост, докато сме живи. Според тибетския будизъм смъртта наподобява състояние, подобно на сън, в което обичайните структури на физическата реалност се разтварят. Това, което остава, е самото съзнание, срещащо съдържанието, което е натрупало през живота си.

Независимо дали разбираме това буквално или символично, поуката остава същата: качеството на нашето преживяване зависи в огромна степен от качеството на нашия ум.

Странникът не страдал заради дървото.

Той страдал, защото не разбирал силата на собствените си мисли.

Преди дзен майсторът Гутей Иши да стане учител, той вече бил известен като ученик.

Навсякъде се говорело за него, защото птици идвали и кацали по раменете и главата му, докато медитирал.

Веднъж една птица дори започнала да си прави гнездо в косата му.

Скоро цялата страна знаела за Гутей. Хората го почитали като жив Буда.

Когато учителят му чул за това, обаче, се разгневил.

– Какво прави тази птица в косата ти? – попитал той строго. – Престани с всички тези глупости!

Гутей бил наранен от думите на своя учител, но в същия миг разбрал какво има предвид.

От този ден нататък птиците престанали да идват.

Хората продължавали да го посещават, но забелязали, че птиците вече ги няма. Животните също не се събирали около него както преди.

Озадачени, те отишли при неговия учител и попитали:

– Какво се случи с твоя ученик? Преди птиците идваха при него. Животните сядаха до него. А сега няма и следа от тях.

Майсторът отговорил:

– Гутей изчезна. Той вече не е специален.

– Птиците вече не го забелязват. Животните просто го подминават. Него вече го няма.

– В началото Гутей все още беше там. Той започваше да става специален човек. В него започваше да расте едно много фино его. Започваше да става просветлен.

Майсторът се усмихнал.

– Но сега Гутей е изоставил дори самото просветление. Защо тогава птиците да идват? Защо животните да се събират около него? Те могат да седнат където пожелаят. Всичко е едно и също.

– Там вече няма никого.

Поуката

Тази история разкрива един от най-дълбоките парадокси в дзен: дори духовността може да се превърне във форма на его.

Повечето хора си представят духовния път като процес на превръщане в нещо необикновено. Те искат да станат по-мъдри, по-просветлени, по-спокойни, по-уважавани или по-духовно напреднали от останалите. Но дзен непрекъснато предупреждава, че желанието да бъдеш специален е просто егото, облечено в духовна маска.

В началото Гутей несъзнателно се наслаждавал на вниманието. Птиците се превърнали в символ на неговия напредък. Възхищението на другите подхранвало едно фино чувство за значимост. Нищо драматично не се било случило, но постепенно започвала да се оформя нова самоличност – самоличността на човек, който е просветлен.

Неговият учител веднага разпознал опасността.

Проблемът не били птиците. Проблемът било привързването към това, което те символизирали.

Според дзен истинското пробуждане не означава да станеш необикновен. То означава отново да станеш обикновен. То е изчезването на онзи, който жадува за признание, постижения, статус или дори за самото просветление.

Когато егото изчезне, вече няма кой да бъде специален.

Затова птиците престанали да идват.

Не защото Гутей бил изгубил нещо, а защото най-накрая го бил пуснал.

Дзен ни учи, че най-висшето духовно постижение не е да станеш светец, мъдрец или Буда в очите на другите. То е да станеш толкова свободен от собствената си важност, че нищо повече да не те отделя от останалото съществуване.

В мига, в който престанеш да се опитваш да бъдеш някой, ставаш свободен.

В началото, когато Бог сътворил света, Той живеел на улица „Махатма Ганди“ в Бангалор, Индия.

С течение на времето обаче започнал да се уморява.

Хората непрекъснато Го безпокоели с оплаквания и искания.

Посред нощ телефонът звънял.

„Защо не направи това?“

„Защо допусна онова?“

„Каква е причината за всичко това?“

Накрая на Бог Му дошло до гуша.

Той събрал своите съветници и казал:

„Помогнете ми. Искам да отида някъде и да се скрия от хората.“

След това признал:

„Създавайки човечеството, направих най-голямата си грешка.“

След като създал човека, Бог вече не искал да създава нищо друго.

Един от съветниците Му предложил:

„Можеш да отидеш в Хималаите. Никой никога няма да Те намери там.“

Бог се засмял.

„Нищо не знаете. Само след няколко хиляди години - което за мен са едва няколко секунди - хора като Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей ще изкачат най-високите планини и ще ме открият там.“

„А щом веднъж го направят, цялото население на улица „Махатма Ганди“ ще ги последва.“

Друг съветник предложил различна идея.

„Тогава защо не отидеш на Луната?“

Бог поклатил глава.

„Само след още няколко секунди ще достигнат и Луната. Ще достигнат навсякъде.“

Съветниците замълчали.

Тогава най-възрастният сред тях пристъпил напред и прошепнал нещо в ухото на Бог.

В мига, в който Бог го чул, лицето Му засияло от радост.

Най-сетне бил намерил съвършеното решение.

Старият съветник казал:

„Моето предложение е да се скриеш вътре в самите хора.“

„Те ще изкачват планини, ще прекосяват океани, ще пътуват до Луната, ще стигнат до Марс и ще изследват далечни звезди. Ще търсят навсякъде.“

„Но едно място никога няма да им хрумне да потърсят - вътре в самите себе си.“

„Затова се скрий в човешката душа.“

Поуката

Тази история всъщност не е за Бог, който се крие от човечеството. Тя е за човечеството, което се крие от самото себе си.

Хората прекарват живота си в търсене на удовлетворение, смисъл, щастие, истина и дори Бог във външния свят. Те пътуват през континенти, преследват богатство и успех, трупат знания и търсят необикновени преживявания. Но колкото по-усилено търсят навън, толкова по-често се отдалечават от единственото място, където може да бъде открито истинското разбиране.

Много духовни традиции, въпреки различията си, сочат към едно и също прозрение: върховната реалност, която търсим, не се намира някъде другаде. Тя не е скрита по върховете на планините, в далечни галактики или зад тайни учения. Тя се разкрива чрез себепознание и пряко вътрешно преживяване.

Хуморът в историята се крие в нейната ирония. Човечеството е способно да достигне най-високите върхове и най-далечните планети, но често изпитва трудност да остане насаме със себе си дори за няколко минути. Изследваме външната вселена, докато оставаме непознати за собствения си вътрешен свят.

Мъдростта на стария съветник подсказва, че най-голямата тайна не е извън нас, а вътре в нас. Най-дълбоките въпроси не могат да бъдат разрешени просто като отидем по-далеч. Понякога отговорът идва, когато спрем и се вгледаме навътре.

Независимо дали го наричаме Бог, истина, съзнание, просветление или душа, историята сочи към една и съща възможност:

Това, което търсим, може вече да е по-близо от следващата ни мисъл.

То може да е скрито точно на мястото, където най-малко очакваме да го потърсим.

• 5 дзен истории от живота на Иккю Соджун
• Дзен истории за връщане към реалността и истинската същност на живота
• 13 дзен истории, които разкриват духа на дзен и променят начина ти на мислене
• Историята за Нагарджуна и крадеца
• Историята за Нагарджуна и крадеца

Автор: Васил Стоянов