Баязид Бистами, велик суфийски мистик, веднъж минавал през гробища и попаднал на купчина черепи. От любопитство взел един от тях.
Той винаги смятал, че всички черепи са почти еднакви, но се оказало, че това не е така. Някои от тях имали уши, свързани помежду си – сякаш между тях имало проход. Други имали уши, които не били свързани, а между тях имало преграда. Имало и такива, при които ушите били свързани със сърцето, но не и едно с друго.
Разглеждайки черепите, Баязид бил силно изненадан. Той се помолил и попитал Бог:
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
– Какво е това? Какво се опитваш да ми разкриеш?
Според историята, той чул глас. Бог му отговорил:
– Има три вида хора. Първите чуват през едното ухо, но нищо не достига никъде – всъщност те изобщо не чуват; звукът просто преминава и изчезва. Вторите чуват, но само за кратко – звукът влиза през едното ухо и излиза през другото, връщайки се обратно в света. Но има и малцина, които чуват истински – звукът достига до сърцето им.
След това Бог добавил:
– Баязид, донесох ти тази купчина черепи, за да ти помогна да си припомниш нещо важно. Когато говориш с хората, говори само на онези, които приемат думите ти със сърцето си. В противен случай не хаби енергията и времето си. Животът ти е ценен – имаш послание, което трябва да предадеш.
Един ден слънцето и пещерата се заговорили.
Слънцето не разбирало какво означават думите „тъмнина“ и „влажност“, а пещерата не можела да си представи какво са „светлина“ и „яснота“.
В разгара на разговора си решили да разменят местата си.
Пещерата се изкачила при слънцето и възкликнала:
– Ах, разбирам! Това е отвъд прекрасното. Сега ела долу и виж къде съм живяла аз.
Слънцето слязло до пещерата и казало:
– Странно… не виждам никаква разлика.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Един млад търсач на истината отишъл при велик суфийски майстор. Когато влязъл в стаята му и се поклонил с дълбоко уважение, майсторът казал:
– Чудесно. Това е прекрасно. Какво желаеш?
Младежът отговорил:
– Искам да бъда посветен.
Майсторът отвърнал:
– Мога да те посветя, но какво ще правим с тълпата, която те следва?
Младият търсач се обърнал назад, но не видял никого. Казал:
– Каква тълпа? Аз съм сам.
Майсторът спокойно отвърнал:
– Напротив, не си. Затвори очи и ще я видиш.
Младежът затворил очите си и се изненадал. Наистина зад него стояла цяла тълпа: майка му, която скърбяла; баща му, който го молел да не тръгва; жена му, обляна в сълзи; приятелите му, които се опитвали да го спрат.
Майсторът казал:
– Сега отвори очи. Можеш ли още да твърдиш, че никой не те следва?
Младежът отвърнал:
– Съжалявам. Прав сте. Цялата тази тълпа, която нося, е вътре в мен.
Майсторът заключил:
– Първата ти задача е да се освободиш от тази тълпа. Когато го направиш, всичко ще стане просто. В деня, в който приключиш с нея, ще те посветя – защото мога да посветя само теб, а не тази тълпа.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Един велик суфийски майстор лежал на смъртното си легло.
Всички, които го познавали, го възприемали като изключително човешко същество – изпълнено с невинност и радост. Той обичал да се смее, да танцува и да пее. Често бил осъждан от строго религиозни хора, които се придържали към традициите, защото неговите методи били нови и необичайни.
Когато наближил краят му, учениците му го попитали:
– Майсторе, какво да правим с тялото ти? Ти живя толкова необичаен живот, че не знаем дали да те погребем или да те изгорим. Какво ни съветваш?
Умиращият майстор отворил очи, усмихнал се за последно и казал:
– Изненадайте ме!
След това затворил очи… и си отишъл.
Един стар суфийски мъдрец седял пред портите на града, когато до него спрял ездач и го попитал:
– Какви са хората в този град?
Старецът отвърнал:
– Защо питаш?
Ездачът казал:
– Хората в града, от който идвам, бяха груби и непочтени. Бях много разстроен от тях и се наложи да напусна. Сега търся ново място, където да живея. Затова те питам – какви са хората тук?
Старецът отвърнал:
– Братко, по-добре продължи напред. Хората в този град са още по-свирепи и зли, още по-непочтени. Само ще си навлечеш проблеми. Потърси другаде.
Ездачът продължил по пътя си.
След известно време спряла волска каруца. Човекът в нея попитал:
– Старче, какви са хората в този град? Търся ново място за живот.
Старецът отново попитал:
– А какви бяха хората в града, от който идваш?
Очите на човека се насълзили и той отвърнал:
– Не исках да си тръгвам. Бях принуден от обстоятелствата. Хората там бяха добри и любящи. Където и да отида, спомените за тях ще ме съпътстват. Напуснах от бедност, за да опитам късмета си другаде. Но се надявам един ден да се върна – да живея там и накрая да умра там. Ако не мога да живея там, поне бих искал да умра там.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Старецът се усмихнал и казал:
– Добре дошъл си. Ще откриеш, че хората в този град са дори още по-любящи от онези, които си оставил.
Наблизо стоял човек, който чул и двата разговора. Учуден, той се приближил и казал:
– Наистина ме изненадваш. На първия човек каза, че този град е пълен със зли хора, а на втория – че е пълен с добри и любящи хора.
Старецът спокойно отговорил:
– Хората са такива, какъвто си ти самият.
Автор: Васил Стоянов
