Имало едно време един свещеник, знатен евреин, който бил добре запознат с Писанията. Въпреки че не считал себе си за един от хасидите, таял огромно любопитство към невероятните дела на майстора Баал Шем. Така в него израснало желанието да го види лице в лице.
Един ден приготвил багажа си и заповядал на кочияша и слугите си да организират пътешествието до града, в който се намирал Баал Шем. Намерението му било, щом пристигне, веднага да накара отсрещния да съзре неговото знание и разбиране, тъй като се надявал майсторът да го счете за достоен да разговаря с него за Библията и мистериите на Кабала.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Уви, когато се видели, Баал Шем избягвал всичко от този род и говорел простичко за всякакви светски въпроси. На богатия човек му се струвало, че майсторът не проявява никакво особено уважение към думите му. Въпреки това свещеникът искал поне да си тръгне по достоен начин, затова тихо поставил пакет с рубли на масата пред него.
Баал Шем видял това и лека усмивка се плъзнала по лицето му, сякаш се замислил за нещо от миналото.
– Сега, приятелю – казал той след това, – трябва да ми кажеш какво ти трябва от мен.
Тогава богатият мъж отговорил с гордо задоволство в гласа:
– Аз не желая – нека Божието име бъде благословено – нищо. Домът ми е пълен с удобства, синовете ми пораснаха за радост на душата ми, дъщерите ми ми донесоха добри зетьове, внуците ми растат у дома… Не, майсторе, не ми липсва нищо!
„Е!“ – помислил си Баал Шем. – „Такъв дар е рядко нещо и не бива да се приема погрешно.“
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Рядко му се случвало някой да дойде при него с подарък, без в същото време да отвори сърцето си и да излее киселината на страданията си. Един искал да му покаже ужасно болезнена рана, за която търсел лек; друг ридаел заради безплодната си жена; трети бил заплашен от затвор и търсел начин да избяга. А ето че сега пред него стоял човек, който просто направил дар и не желаел нищо.
– Защо тогава си дошъл при мен? – попитал Баал Шем.
– Просто исках да те видя – отговорил мъжът. – Твоите чудеса живеят сред хората и си известен като свещен човек. Казах на душата си: ще отида там и ще опозная лицето и гласа му.
На това Баал Шем отвърнал:
– Сега, приятелю, ако наистина е вярно, че си изминал този дълъг път само за да застанеш пред мен с очите и ушите си, тогава гледай ме добре и ме слушай – ще ти разкажа история, която да вземеш със себе си по пътя обратно. Но, приятелю, слушай ме внимателно. Историята ми е следната:
Едно време в един град живеели двама богати евреи, съседи, всеки от които имал син. Децата били на една възраст, измисляли си разни игри, учили заедно и се обичали с непоколебима преданост.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Но колко кратки са дните на безгрижната младост!
И двамата пораснали и били оженени рано по волята на родителите си. Единият се преместил много километри на юг, а другият – също толкова далеч в противоположната посока.
Но сега, приятелю, слушай ме внимателно.
Двамата млади мъже се чувствали у дома си в любовта един към друг. Светът все още бил странен за тях, затова си пишели дълги писма всяка седмица и тези писма били техният живот. Постепенно обаче погледът им се вкопчил в онова, което ги заобикаляло и засягало. Въпреки това продължавали да си пишат всеки месец и не криели един от друг своите сполуки и несполуки.
Но ето че светът ги сграбчил в ръцете си и смачкал свободния въздух в душите им. Започнали да изпитват срам при мисълта да признаят в писмата си, че онази тишина, от която някога идвало живото слово на любовта, е изчезнала от сърцата им. Така накрая съвсем замлъкнали и само случайни вести, дошли от чужди уста, от време на време опъвали тънка нишка между тях. Всеки чувал за другия, че е известен и живее в охолство.
След много години се случило единият от тях да загуби всичко, което го правело щастлив и му давало сигурност. Дори не можел да нарече собствените си дрехи свои. В това състояние, борейки се с мизерията, той си спомнил за приятеля от младостта си:
„Този, който някога беше целият свят за мен и по-красив от самия свят, ще облекчи нуждите ми, ако отида при него.“
Така взел назаем достатъчно пари за пътя при унизителни обстоятелства, яздил до града, в който живеел неговият приятел, и го посетил. Там бил приет със сърдечна топлота и цялата къща се събрала за пиршество.
Докато седели един до друг на вечерята, приятелят му го попитал:
– Душо на моето детство, как се отнася светът с теб?
– Не мога да кажа много – отвърнал той. – Знай само, че дори дрехите, които нося, не са мои.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Докато говорил, сълзи от болка се стичали от очите му и падали върху ленената покривка на масата. Тогава неговият приятел не го разпитвал повече и вечерята продължила с шеги, музика и забавление.
Когато вечерята приключила и приятелите останали да седят един до друг, господарят на къщата повикал своя секретар и му заповядал да направи опис на цялото му състояние, а след това да го раздели на две равни половини, като даде едната на неговия брат по сърце.
Бедният мъж отпреди няколко дни се прибрал у дома богат и благословен, а скоро след това трудът и успехът отново се съединили в живота му. До няколко години къщата му станала по-богата от всякога.
Но по това време нещастието нагостило дома на другия приятел и го оставило в мизерия. Мъжът не срещнал нито едно сърце по горчивия си път, което да му подаде ръка или съвет. Докато нуждите му растели, сякаш голям жаден паяк плетял своята мрежа около него, той си помислил за приятеля си от детството.
Веднага му написал писмо, без колебание, тъй като научил, че богатството му е нараснало далеч отвъд предишното му състояние. В писмото му съобщил, че ще го навести в голямо страдание, за да поиска, без срам, помощ от ръката му. Посочил деня и часа, в които щял да напусне своя град, за да тръгне към него.
Когато настъпило времето, изпълнен с надежда, тръгнал пеша на дългия път. Почти не забелязвал голямата умора, която постепенно го превземала; зад всеки завой по пътя, във всеки далечен облак прах, се надявал да съзре каретата на приятеля си, който идва да го посрещне, тъй като вече знаел датата на неговото отпътуване.
Накрая почти пристигнал до непознатия град – все така напълно сам и изтощен до смърт. Пътешественикът си помислил:
„Може би приятелят ми е дошъл да ме посрещне по друг път. Най-вероятно има няколко, които водят от неговия град до моя. Тъй като не ме е срещнал, сигурно се е върнал обратно.“
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Когато видял къщите и градините на града пред себе си да блестят в бяло и зелено, умората напуснала крайниците му и той забързал още повече. Без затруднение срещнал човек, който познавал пътя до дома на приятеля му; това било великолепно жилище на заможна улица.
Когато влязъл, се озовал в зала, пълна с масивни и скъпи мебели, но без жива душа.
„Странно – помислил си той. – Приятелят ми не ме чака и тук. Да не би писмото ми да се е загубило? Или пък човекът, който ме упъти, да ме е излъгал?“
Мъжът седнал и зачакал.
През това време неговият приятел седял на горния етаж на великолепното си жилище, заобиколен от книги и сметководни таблици. Главата му била заровена в ръцете. От дни душата му водела тежка битка.
Когато получил писмото на приятеля си от детството, си спомнил за онзи час, в който другият разделил половината от имота си с него в името на тяхната братска любов. Тогава разбрал, че е негов ред да стори същото.
Но природата му, някога извирала чиста и добра от ръцете на Вечното, се била смутила в годините, когато бързо се издигнал от внезапната бедност до богатство. Отначало в него живеел страхът да не обеднее отново, а по-късно се зародила любов към притежанието, която израснала в студена алчност. Всичко в него се съпротивлявало срещу мисълта да се раздели с част от онова, което имал.
Накрая решил да откаже да му даде каквото и да било. Но като обмислил, че при вида на приятеля си цялата му твърдост може да се разтопи, бил обзет от тревога. Заповядал на слугите си да изведат приятеля му навън.
Когато един от слугите влязъл в залата, чакащият човек му казал името си и повикал господаря. Щом чул името, слугата изпълнил заповедта си и му отказал.
Клетият човек си тръгнал и отишъл на място, където можел да остане сам с душата си. Там изплакал сърцето си пред Бога. И в този час, сред горчивия си плач, изтощен от дългия път без почивка и освежение, издъхнал.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Няколко дни по-късно богатият мъж също починал и двамата застанали заедно пред Съдията на света. Клетият човек получил съществуване във велика слава заради страданието и сърдечността си, докато богатият бил осъден да потъне в мястото, където ледът гори като огън – дома на твърдите сърца.
Когато неговият приятел узнал за присъдата му, извикал през сълзи:
– Господи, Твоята светлина не може да озари тъмната тъга, която ще чувствам цяла вечност, ако този човек трябва да влезе в царството на мъченията.
Гласът отгоре му казал:
– Каква е молбата ти за вас двамата?
– Дари ни отново с живот в света, Господи – отвърнал той. – Нека той се роди в богатство, а аз – в бедност. Ще се явя пред него като просяк и ще поискам от него това, което ми дължи и ми отказа в миналия живот. Но ако духът му е нещастен, както преди, ще излея блестящи сълзи върху сърцето му и ще се боря с инатливата му душа, за да получа този дар от него, дори и стотинка по стотинка.
Тогава гласът отсъдил на двамата ново завръщане.
Твърдосърдечният човек заживял разкошно в богата къща, а другият израснал сред нуждаещи се хора в далечна земя.
– А сега, приятелю – казал Баал Шем, – напрегни душата си и ме слушай внимателно.
Нито един от тях не знаел какво ги е сполетяло преди този живот. Случило се така, че поради нуждата си бедният човек тръгнал да търси милостиня и така попаднал в града, където другият прекарвал дните си в светски наслади.
Бедният човек се скитал из улиците и се озовал пред къщата на богатия. Спрял се и вдигнал ръка към чукалото на портата. В този миг минал човек, видял бедняка на портата и му казал:
– Тук чукаш напразно; никой не си е тръгвал от този дом задоволен.
Тогава бедният разбрал, че ще му бъде отказана помощ, и свалил ръката си. Но нещо в сърцето му прошепнало, че трябва да получи милостиня точно оттук и отникъде другаде.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
Почукал. Изправил се пред господаря на къщата и поискал малко дарение, с което да засити мъчителния глад в себе си.
– Ако не ми дадеш, ще умра – рекъл той. – Държиш живота ми в ръцете си.
Бедният човек усетил как в него се надига необикновена сила; имал чувството, че се моли за нещо повече от живота си. Странни и могъщи думи излезли от устата му, използвал силни жестове и с цялата си мощ обсадил заключеното сърце.
Когато богатият мъж почувствал такава огромна сила да се стоварва върху него, бил обзет от ярост. Ударил просяка, а клетият човек, събрал и последната си сила в тази молба, паднал мъртъв от удара.
– Сега, приятелю – казал Баал Шем, – чу ме докрай. Дори и сега ли няма нищо, от което да имаш нужда?
В този миг евреинът се стоварил на колене и заплакал пред майстора.
– Учителю, аз съм този безбожен човек. Ти разкъса завесата на вековете; очите ми прогледнаха през веригата на събитията. Какво трябва да направя, за да пречистя душата, която съм покварил?
– Тръгни и виждай във всеки беден човек по пътя дете на онзи бедняк, когото си убил – отвърнал Баал Шем. – Давай колкото можеш повече от своите блага и от помощта си. Нека душата ти залива даровете с любов.
Ако смятате, че тази статия има стойност и може да се отрази благоприятно на хората около вас, ви насърчаваме да я споделите. По този начин ще помогнете и на нас.
Автор: Васил Стоянов
