Ошо използва истории, за да говори за човешкия ум, свободата, страха и способността да присъстваме истински в живота. В тях обикновените събития придобиват необичаен смисъл: празна лодка разкрива природата на гнева, жаба в кладенец показва границите на познанието, а майстор стрелец губи точността си именно когато започва прекалено силно да желае победата. Следващите петнадесет притчи са свободни преразкази на истории, които Ошо използва в своите беседи. Те не са дословни преводи.
1. Празната лодка и човекът, който се разгневил на никого
Един човек прекосявал река с малката си лодка. Водата била спокойна, а той гребял бавно, наслаждавайки се на тишината. В далечината забелязал друга лодка, която се носела по течението право към него.
Първоначално не се обезпокоил. Реката била широка и предположил, че човекът в другата лодка ще промени посоката си. Но разстоянието между двата съда непрекъснато намалявало.
Той извикал, за да предупреди непознатия. Никой не отговорил. Извикал отново, този път по-силно. Другата лодка продължила да се приближава, сякаш човекът в нея нарочно го пренебрегвал.
Гребецът започнал да се ядосва. Вече не мислел за красивата река, за свежия въздух или за спокойствието на утрото. Цялото му внимание било погълнато от предполагаемата наглост на другия човек.
Малко преди сблъсъка той извикал за последен път. После двете лодки се ударили.
Мъжът се изправил, готов да изсипе гнева си върху безотговорния непознат. Но когато погледнал внимателно, открил нещо неочаквано.
Другата лодка била празна.
Нямало гребец, който да го е пренебрегнал. Нямало човек, който да е решил да му причини неприятност. Лодката просто се била откъснала от брега и течението я носело надолу.
В същия миг гневът му изчезнал.
Сблъсъкът бил съвсем реален. Лодката му можела да бъде повредена. Но когато разбрал, че зад случилото се не стои нечия враждебна воля, той престанал да го приема като лична обида.
Физическото събитие не се било променило. Променила се единствено представата му за него.
Ако в другата лодка имало човек, гребецът щял да бъде убеден, че е станал жертва на чужда глупост или неуважение. Но когато открил, че лодката е празна, вече нямало кого да обвинява.
Някой не ни поздравява и решаваме, че ни презира. Някой закъснява и приемаме, че не ни уважава. Някой изразява различно мнение и усещаме, че ни напада.
Понякога има действителна враждебност. Но понякога срещу нас просто се носи празна лодка.
2. Жабата в кладенеца, която не вярвала в океана
В един стар кладенец живеела жаба. Тя била родена там и никога не била напускала малкия си свят.
Познавала всяка пукнатина по каменните стени, всяко място, където водата била по-дълбока, и всеки удобен камък, върху който можела да почива. За нея кладенецът бил напълно достатъчен.
Един ден в кладенеца попаднала друга жаба. Тя идвала от океана.
Домакинята я посрещнала с любопитство и я попитала откъде пристига. Когато чула думата „океан“, се изненадала.
Никога не била чувала за подобно място.
Гостенката се опитала да обясни, че океанът е огромна водна шир, която се простира отвъд хоризонта. Но жабата от кладенеца не можела да си представи подобно нещо.
Тя направила малък скок и попитала дали океанът е толкова голям.
Другата жаба отговорила, че е несравнимо по-голям.
Тогава домакинята скочила на половината разстояние между двете стени.
Дали океанът бил поне толкова широк?
Отговорът отново бил отрицателен.
Жабата се намръщила, събрала сили и направила най-големия скок, на който била способна - от единия край на кладенеца до другия.
Сега вече била сигурна, че е намерила подходящата мярка. Нищо не можело да бъде по-голямо от цялото пространство, което познавала.
Но океанската жаба отново обяснила, че океанът е неизмеримо по-обширен.
Тогава домакинята се разгневила.
Тя решила, че непознатата я лъже. Как можело да съществува нещо, което не се побира в единствения свят, който познавала?
Вместо да излезе и да провери, тя прогонила гостенката.
Проблемът на жабата не бил, че живее в кладенец. Тя не носела вина за мястото, на което се е родила. Проблемът бил, че използвала размерите на кладенеца като абсолютна мярка за цялата действителност.
Нейното незнание се превърнало в увереност, а увереността - в неспособност да чуе нещо ново.
Кладенецът може да бъде образование, религия, политическо убеждение или лична история. Неговите стени невинаги са видими.
3. Речният бог, който открил колко малък е неговият свят
През есента започнали проливни дъждове. Малките потоци се превърнали в буйни реки, а реките се влели в Жълтата река.
Водата се покачвала, докато реката излязла от бреговете си. Течението станало толкова широко, че от единия бряг било трудно да се различат животните на другия.
Речният бог наблюдавал всичко това с огромно задоволство.
Никога преди не бил виждал владенията си толкова обширни. Навсякъде около него имало вода, движение и сила.
Постепенно започнал да вярва, че нищо на света не може да се сравни с неговата река.
Възхищавал се на собственото си величие и приемал огромния разлив като доказателство, че притежава най-голямото богатство в природата.
Но водата продължила да тече.
Речният бог последвал течението на изток, докато най-накрая достигнал морето.
Там се спрял.
Пред него се разкрила необятна водна шир. Погледът му се движел по повърхността, но никъде не намирал отсрещен бряг.
Нямало познатите очертания на речната долина. Нямало стени, които да ограничават водата. Нямало място, откъдето да обхване цялото пространство с един поглед.
В този миг неговата гордост се разпаднала.
Той осъзнал, че е смятал собствената си река за най-великото нещо само защото никога не бил виждал океана.
Речният бог признал пред божеството на морето, че едва сега разбира колко ограничени са били представите му.
Неговото предишно знание не било напълно погрешно. Реката действително била огромна. Но от това не следвало, че тя е най-голямата възможна водна шир.
Докато човек сравнява себе си само с онова, което вече познава, лесно може да се почувства окончателно завършен.
Срещата с нещо по-голямо променя не само мащаба на света, но и отношението към собственото знание.
Речният бог не изгубил реката си, когато видял океана. Изгубил единствено заблудата, че неговата река е всичко.
4. Костенурката, която предпочела калта пред двореца
Джуан Дзъ седял край река Пу и ловял риба.
Денят бил тих. Той държал бамбуковата си въдица и наблюдавал водата, без да бърза за никъде.
По същото време владетелят на Чу търсел способен човек, на когото да повери управлението на държавата. До него достигнала славата на Джуан Дзъ като мъдрец и той изпратил двама високопоставени служители с официално предложение.
Пратениците открили философа на брега.
Те му съобщили, че владетелят желае да го назначи за главен министър - пост, който носел власт, почести и влияние върху съдбата на множество хора.
Джуан Дзъ не оставил въдицата.
Вместо да започне разговор за условията на назначението, той попитал пратениците дали са чували за една свещена костенурка.
Тя била умряла преди много поколения, а черупката ѝ била съхранявана в храм. Увита в скъпи тъкани, тя стояла на почетно място и получавала поклонението на владетели и жреци.
След това Джуан Дзъ поставил въпрос.
Кое би било по-добро за самата костенурка - да умре и черупката ѝ да бъде почитана в продължение на векове или да остане жива и да влачи опашката си в калта?
Пратениците не се поколебали.
Разбира се, че костенурката би предпочела да бъде жива.
Тогава Джуан Дзъ им дал да разберат, че той избира същото.
Не желаел дворцови почести. Предпочитал свободата да остане край реката, вместо да се превърне в украшение на властта.
Външно предложението било изключително изгодно. Но за философа то означавало загуба на онова, което смятал за по-ценно от престижа.
Хората често се стремят да станат значими в очите на другите. Търсят длъжности, титли и доказателства, че са успели.
Но почестите имат цена, която невинаги се вижда предварително.
Костенурката в храма е прочута, но мъртва. Костенурката в калта е неизвестна, но жива.
Историята поставя въпроса дали човек е готов да пожертва свободата си за възхищението на другите.
5. Маймуната, която загинала заради собственото си превъзходство
Един владетел отишъл на лов в планинска местност, населена с множество маймуни.
Когато животните забелязали въоръжената свита, те се изплашили и побягнали към върховете на дърветата. Скрили се сред гъстите клони, където хората трудно можели да ги достигнат.
Само една маймуна останала на открито.
Тя се движела с изключителна ловкост. Скачала от клон на клон и сякаш нарочно демонстрирала колко по-бърза е от преследвачите си.
Владетелят забелязал необичайното животно и решил да провери уменията му.
Той опънал лъка си и изстрелял стрела.
Маймуната реагирала светкавично. Успяла да улови стрелата, преди тя да я достигне.
Това било забележително постижение.
Но вместо да се оттегли, животното продължило да демонстрира превъзходството си.
Владетелят се почувствал предизвикан.
Той заповядал на придружителите си да стрелят едновременно.
Сега маймуната трябвало да се защитава не от една стрела, а от множество стрели, идващи от различни посоки.
Нейната ловкост вече не била достатъчна.
Животното било улучено и паднало мъртво.
След това владетелят се обърнал към един от придружителите си и посочил случилото се като предупреждение.
Маймуната притежавала истинско умение. Но вместо да използва това умение, за да се спаси, тя го превърнала в демонстрация.
Именно желанието да покаже колко е способна я поставило в опасност.
Човек може да притежава изключителни способности, без да изпитва потребност постоянно да ги доказва.
Но когато умението се превърне в основа на самочувствието, всяка ситуация започва да изглежда като изпитание.
Тогава дори безобидното предизвикателство може да стане опасно.
Маймуната не загинала, защото била неспособна. Тя загинала, защото не успяла да се откаже от демонстрацията на собствената си способност.
6. Стрелецът, който изгубил умението си заради наградата
Живял някога стрелец, чието майсторство било изключително.
Когато се упражнявал за удоволствие, движенията му били спокойни и точни. Той поставял стрела на тетивата, поглеждал целта и стрелял без колебание.
Ръцете му не треперели. Дишането му оставало равномерно. Между погледа и действието нямало излишно напрежение.
Един ден му предложили да участва в състезание.
Наградата била малка и той продължил да стреля почти толкова свободно, колкото по време на обикновените си упражнения.
След това обаче залогът бил увеличен.
Вече можел да спечели нещо ценно.
Стрелецът отново застанал пред целта, но усетил промяна. Вниманието му вече не било насочено само към стрелата и мишената.
Той започнал да мисли за наградата.
Представил си радостта от победата и разочарованието от загубата. Помислил как ще изглежда пред другите, ако не успее.
Ръката му станала по-несигурна.
Колкото по-голямо значение придавал на резултата, толкова по-трудно му било да извърши действието, което преди изпълнявал естествено.
Неговото умение не било изчезнало. Тялото му било същото, опитът му - същият, лъкът - същият.
Променило се единствено вътрешното му състояние.
Преди стрелял. Сега се опитвал да спечели.
Тази разлика се оказала решаваща.
Една част от вниманието извършва действието, а друга непрекъснато наблюдава какъв резултат ще донесе то.
Вместо да бъде изцяло присъстващ, човек започва да живее едновременно в настоящето и в представите си за бъдещето.
Така страхът от провал се превръща в една от причините за самия провал.
Историята се отнася не само до стрелбата с лък. Тя описва преживяване, познато на музиканти, спортисти, артисти и хора, които се явяват на важен изпит.
Понякога умението работи най-добре, когато престанем да го използваме като доказателство за собствената си стойност.
7. Стоножката, която забравила как да ходи
Една стоножка се движела по пътеката със забележителна лекота.
Десетките ѝ крака работели в съвършена последователност. Тя не се спъвала, не се замисляла и не изпитвала никакво затруднение.
Наблизо стояла лисица, която наблюдавала движенията ѝ.
Лисицата била любопитна и обичала да размишлява върху всичко, което виждала. Колкото повече гледала стоножката, толкова по-невероятно ѝ изглеждало, че едно същество може да управлява толкова много крака.
Накрая не издържала и я спряла.
Попитала я как успява да знае кой крак трябва да премести първи, кой следва втори и как всички останали се подреждат в правилния ред.
Стоножката се изненадала.
Никой досега не ѝ бил задавал подобен въпрос.
Тя винаги била ходила, без да се замисля как точно го прави.
Но въпросът на лисицата я заинтригувал.
Стоножката решила да наблюдава собствените си движения, за да открие отговора.
Опитала да направи крачка и започнала да следи краката си.
Кой трябва да тръгне първи?
Кой трябва да го последва?
Какво става, ако два крака се преместят едновременно?
Внезапно движенията ѝ станали несигурни.
Тя се объркала и вече не можела да върви така естествено, както преди.
Лисицата не била отнела нито един от краката ѝ. Не била променила тялото ѝ и не била поставила препятствие на пътя.
Тя просто насочила вниманието на стоножката към действие, което дотогава се извършвало без съзнателно пресмятане.
Размишлението е ценно, когато трябва да научим нещо, да разберем проблем или да вземем решение.
Но има моменти, в които непрекъснатото наблюдение на собственото действие се превръща в пречка.
Човек, който мисли за всяко движение на краката си, трудно ще танцува свободно.
Човек, който непрекъснато проверява дали звучи естествено, може да загуби способността си да разговаря непринудено.
Стоножката не се нуждаела от повече информация, за да ходи. Тя се нуждаела от свободата да прави онова, което вече умеела.
8. Художникът, който рисувал съвършени кръгове без пергел
В древен Китай живял майстор, известен с необикновената точност на своите рисунки.
Той можел да начертава кръгове на ръка толкова съвършени, че изглеждали направени с пергел.
Хората се удивлявали на умението му.
За тях било трудно да разберат как човешката ръка, която обикновено трепери и допуска малки отклонения, може да постигне такава точност без помощта на инструмент.
Майсторът обаче не изглеждал особено напрегнат.
Не стискал четката със страх да не допусне грешка. Не спирал непрекъснато, за да проверява дали линията е достатъчно правилна.
Движението му било плавно.
Той започвал кръга и го завършвал така естествено, сякаш ръката му сама знаела накъде трябва да продължи.
За наблюдателите резултатът изглеждал почти невъзможен.
Но за художника действието не било битка.
Човек може да бъде толкова зает с желанието да постигне съвършен резултат, че самото желание да попречи на движението.
Майсторът не е безразличен към онова, което прави. Напротив, цялото му внимание участва в действието.
Но между него и работата му няма непрекъснат спор.
Това прилича на усещането за обувка, която пасва идеално на крака. Когато обувката е неудобна, човек постоянно я усеща. Когато пасва съвършено, той престава да мисли за нея.
По подобен начин добре усвоеното действие не изисква непрекъснато доказване.
Художникът не се стреми да впечатли всеки, който го наблюдава. Той просто рисува.
И именно защото не превръща всяка линия в изпитание за собствената си значимост, ръката му остава свободна.
9. Земята, която изглеждала безполезна
Един мислител упрекнал Джуан Дзъ, че говори прекалено много за неща, които нямат практическа полза.
Според него човек трябва да се занимава с онова, което може да използва.
Полезни са инструментите, които вършат работа, пътищата, по които се движим, и знанията, които ни помагат да постигнем определена цел.
Всичко останало изглежда излишно.
Джуан Дзъ не започнал да защитава безполезното с дълги определения.
Вместо това предложил мисловен експеримент.
Попитал събеседника си колко от земята действително използва човек, когато стои изправен.
Отговорът бил очевиден.
Само малкото пространство непосредствено под стъпалата му.
Тогава Джуан Дзъ го помолил да си представи, че цялата останала земя изчезва.
Под краката на човека остават две малки опори, а навсякъде около тях се разтваря бездна.
На пръв поглед нищо от използваното пространство не е отнето.
Стъпалата продължават да стоят върху същите две малки места.
Но може ли човек да остане спокойно изправен?
Събеседникът признал, че не може.
Без огромната земя наоколо малките опори престават да бъдат достатъчни.
Тогава Джуан Дзъ посочил смисъла на примера.
Онова, което изглежда безполезно, често е необходимо условие за съществуването на полезното.
Човек използва само малка част от земята в даден момент, но останалата не е излишна.
Ако човек смята за ценно единствено онова, което носи пари, резултат или признание, той постепенно ще започне да възприема почивката, тишината, красотата и свободното време като загуба.
Но животът не може да се състои само от дейности, които произвеждат измерим резултат.
Пространството между задълженията също има значение.
Мълчанието между думите не е дефект на разговора.
Почивката не е непременно пропусната възможност за работа.
Понякога онова, което не можем да използваме пряко, поддържа всичко, което използваме.
10. Касапинът, чийто нож никога не се затъпявал
Един ученик чул за необикновен касапин, който бил известен не само с професията си, но и със своята осъзнатост.
Това му се сторило противоречиво.
Как човек, който всекидневно разсича животински тела, може да бъде представян като пример за вътрешна будност?
Ученикът решил да го посети.
Когато пристигнал, заварил касапина на работа.
Наблюдавал движенията му и забелязал, че те били изключително точни. Човекът не действал прибързано и не използвал ненужна сила.
Всяко движение изглеждало внимателно съобразено с устройството на тялото, което обработвал.
Ученикът забелязал и ножа му.
Острието било в отлично състояние, сякаш току-що било заточено.
Той попитал колко често касапинът го подменя или заточва.
Отговорът го изненадал.
Майсторът обяснил, че ножът се използва от много дълго време и че тайната на неговото запазване не е в непрекъснатото заточване, а в начина, по който се употребява.
Той познавал разположението на ставите и пространствата между костите. Вместо да насилва острието срещу твърдата съпротива, го насочвал там, където преминаването било най-естествено.
Ученикът продължил да го разпитва.
Тогава разговорът се насочил към вътрешното внимание на майстора.
Касапинът не представял действията си като механично повторение. Той подчертавал, че всяко движение изисква будност.
В една версия на разказа учителят изпраща ученика да изпита тази будност, като насочи меч към ръката на касапина. Вместо да се изплаши и да изгуби присъствие на духа, майсторът обръща внимание на точността на удара.
Историята е необичайна и съзнателно провокативна. Тя не е общоприето морално оправдание на убиването на животни. Нейната тема е отношението между действието и вниманието.
Външният вид на едно занимание не разкрива автоматично вътрешното състояние на човека, който го извършва.
Разказът поставя труден въпрос: достатъчно ли е да знаем какво прави някой, за да разберем как присъства в собственото си действие?
Отговорът не отменя моралната отговорност за последствията. Той насочва вниманието и към качеството на съзнанието, с което човек действа.
11. Синапеното зрънце, което се превърнало в дърво
Учениците на Исус искали да разберат какво представлява небесното царство.
Те търсели образ, който да им помогне да си представят нещо, за което не разполагали с пряк опит.
Вместо да им предложи сложно философско определение, Исус използвал образа на синапеното зрънце.
То е малко семе, което лесно може да остане незабелязано.
Човек може да го държи между пръстите си, без да види в него нищо особено.
Но когато семето попадне в подходяща почва, започва процес, който не може да бъде разпознат само по външния му вид.
То покълва.
Появява се малко стъбло, след това листа и разклонения. Растението постепенно се разраства, докато се превърне в място, където птиците могат да намират подслон.
Нещо, което в началото изглеждало почти нищожно, разкрива възможности, които не са били видими в първоначалната му форма.
Семето е образ на скрития потенциал.
Човек често съди за себе си единствено по онова, което вече е станал. Вижда своите навици, ограничения, страхове и постижения.
Но тези видими характеристики не изчерпват възможностите му.
Семето не прилича на дървото, което ще израсне от него.
Никой, който не познава природата на растенията, не би могъл да отгатне само по малката му форма какво може да се появи.
Има и още един важен момент.
За да се развие растението, семето трябва да престане да съществува в предишния си вид.
То не може едновременно да остане непроменено и да се превърне в дърво.
Развитието не означава само да добавяме нови способности към старата си самоличност.
Понякога означава да се разделим с представата, която сме изградили за себе си.
12. Поканените гости, които нямали време за празника
Един човек решил да организира голяма вечеря.
Приготвил храната, подредил дома си и изпратил слугата си да покани гостите.
Всичко било готово.
Оставало само хората да пристигнат и да споделят трапезата.
Но първият поканен обяснил, че има важни търговски дела. Очаквал среща с хора, с които трябвало да уреди финансови въпроси.
Не можел да дойде.
Слугата отишъл при следващия гост.
Той също отказал. Наскоро бил купил къща и имал ангажименти, свързани с новото си имущество.
Трети човек трябвало да организира друго събиране.
Четвърти бил зает с делата на земята, която притежавал.
Всеки имал причина да отсъства.
Нито една от причините не изглеждала напълно нелепа. Хората действително имали работа, задължения и планове.
Но резултатът бил един и същ.
Никой не дошъл.
Слугата се върнал и съобщил, че поканените гости са отказали.
Тогава домакинът го изпратил по пътищата, за да доведе други хора.
Трапезата била готова и празникът не трябвало да остане празен само защото първоначално поканените били погълнати от собствените си занимания.
Гостите не са лишени от възможността да участват в празника. Те просто имат нещо друго за вършене.
Винаги съществува следваща сделка, следваща придобивка, следващо задължение.
Така животът се превръща в безкрайна подготовка за момент, който никога не настъпва.
Човек си обещава, че ще си почине, когато приключи работата. Че ще обърне внимание на близките си, когато има повече време. Че ще започне да живее по-свободно, когато постигне достатъчна сигурност.
Но всяка завършена задача отваря място за нова.
Празникът в историята не е просто вечеря. Той е образ на непосредствената възможност да участваме в живота.
Поканата е отправена сега.
А гостите продължават да се подготвят за някакво бъдеще.
13. Християнинът, който срещнал дзен учител, но видял само собствената си книга
Един християнин посетил дзен учител.
Носел със себе си Библията и искал да разбере как будисткият монах ще приеме думите на Исус.
За посетителя това било важен въпрос.
Той вярвал, че учението на Христос е истинно, но желаел да чуе признание и от човек, принадлежащ към друга духовна традиция.
Помолил учителя да изслуша няколко откъса.
Монахът се съгласил.
Християнинът отворил книгата и започнал да чете от Проповедта на планината.
След няколко изречения дзен учителят го прекъснал.
Той заявил, че човекът, изрекъл тези думи, е бил просветлен.
Посетителят се зарадвал.
Получил точно онова признание, за което бил дошъл.
Но вместо да спре и да обърне внимание на човека пред себе си, продължил да чете.
Учителят отново потвърдил, че думите идват от човек с дълбоко духовно прозрение.
Християнинът бил още по-доволен.
След срещата си тръгнал щастлив, защото вече можел да разказва как един дзен учител е признал величието на Исус.
Но посетителят бил пропуснал най-важното.
Той бил толкова съсредоточен върху желанието да получи одобрение за своята традиция, че не проявил истинско любопитство към учителя, който стоял пред него.
Не се запитал как този човек е способен да разпознае качеството на думите, които чува.
Не се заинтересувал от неговия собствен опит.
За него живият учител бил само средство, чрез което да потвърди ценността на вече познатия текст.
Дали човек търси истината, или търси някой, който да потвърди, че вече я притежава?
Когато сме привързани към определена представа, дори срещата с нещо ново може да се превърне в повод да укрепим старото си убеждение.
Християнинът си тръгнал доволен.
Но не е сигурно, че си тръгнал променен.
14. Пияният човек, който паднал от каруцата
Един човек се качил в каруца, след като бил изпил твърде много вино.
Докато превозното средство се движело, той седял отпуснат и почти не осъзнавал какво се случва около него.
Не мислел за опасностите по пътя.
Не пресмятал всяко друсане.
Не се тревожел, че може да падне.
В един момент каруцата се разклатила силно и човекът изпаднал от нея.
Тялото му се ударило в земята.
Подобно падане можело да причини тежки наранявания.
Но пияният човек се разминал сравнително леко.
В даоистката притча причината не е, че алкохолът прави човешките кости по-здрави. Неговото тяло не било различно от телата на останалите хора.
Различно било състоянието му по време на падането.
Той не очаквал удара и не се бил вцепенил от страх.
Не се опитвал трескаво да контролира всяко движение.
Тялото му останало отпуснато.
В традиционния разказ това се използва като образ на човек, който не е вътрешно разделен от непрекъсната тревога.
Притчата не препоръчва употребата на алкохол и не твърди, че пияните хора са защитени от травми. В действителния живот алкохолът увеличава риска от злополуки и сериозни увреждания.
Разказът използва преувеличен образ, за да покаже психологическо състояние.
Когато човек живее в постоянна тревога, той се опитва да предвиди и контролира всичко.
Но тази непрекъсната готовност за опасност може да го направи още по-напрегнат.
Свободата не идва от загубата на съзнание, а от по-дълбоко присъствие без излишен страх.
Пияният човек е само символичен пример за липсата на вътрешна съпротива.
15. Астрологът, който открил следите на един император
Един астролог завършил дългото си обучение и се отправил към дома си.
Бил изучавал древни знания, чрез които вярвал, че може да разпознава съдбата и особеностите на човека по различни знаци.
Докато вървял по речния бряг, забелязал отпечатъци от боси стъпала в пясъка.
Спрял се и ги разгледал внимателно.
Според познанията му тези следи притежавали белезите, които традицията свързвала с велик владетел.
Астрологът се смутил.
Как е възможно човек, предопределен за царска власт, да върви бос по горещия пясък?
Нима не би трябвало да се намира в дворец, заобиколен от слуги, богатство и почести?
Любопитството му надделяло.
Той последвал стъпките.
След известно време открил човек, който седял спокойно под едно дърво.
Това бил Буда, напуснал царския живот и поел по пътя на духовното търсене.
Астрологът се приближил и започнал да задава въпроси.
Искал да разбере дали непознатият е владетел, който по някаква причина се движи без свита.
Буда отговорил отрицателно.
Тогава астрологът предположил, че пред него стои небесно същество.
Отново получил отрицателен отговор.
Продължил да търси определение, което да съответства на необикновеното спокойствие на човека пред него.
Но всяка категория, която предлагал, се оказвала неподходяща.
Накрая попитал кой всъщност е той.
Буда отказал да се определи чрез познатите обществени и свръхестествени роли.
Астрологът останал объркан.
Неговото знание му позволявало да разпознава определени признаци. Но когато срещнал човек, който не се вписвал в очакванията му, той не знаел как да продължи.
Историята не е доказателство за астрологията. Тя използва представите на древната традиция, за да изследва ограниченията на категориите, чрез които определяме хората.
Ние сме свикнали да питаме каква професия има някой, какво притежава, какъв пост заема и към коя общност принадлежи.
Тези сведения могат да бъдат полезни.
Но те не изчерпват човека.
Астрологът разпознал следите на предполагаем владетел и очаквал да намери човек, който притежава власт.
Вместо това срещнал човек, който вече не се нуждаел от нея, за да знае кой е.
Автор: Васил Стоянов